Майско, нежно
Тихо потрепва листенце погалено
от лъч на луната от нощния вятър.
Промъква се славей сякаш неканено
сякаш идвал е тука понякога.
И сякаш гласът му напомня за тебе,
за твоите къдри в червени нюанси,
които безсрамно ти пазиш за себе си,
пленила звездите във нощните танци…
Кажи ми, о, Музо, къде е поетът,
дето възпял е таз кротка картина?
Който със багри рисувал е екот,
който без сняг съградил е лавина…
Лавина от нежност във твоя усмивка,
която разтапя се в тиха прегръдка…
Звездите пързалят се, сякаш е лъскаво.
Танцува си облаче сякаш е кръпка
там по небето, където прожекторът
самата Селена умело завърта.
Режисьорът на сцената тука е – вятърът,
вдига завесата сякаш че бърза
да види спектакъла - страстна целувка.
И моите пръсти по твоите къдри…
Затихват във мигове сякаш че плуват
чувствата мои, декорите мъдри…
Грее над тебе фенерът омайно
на лунния сърп и на трепета нощен.
Славей обажда се леко, потайно…
За биз ли ни канят, още и още?
Усмихваш се тихо на тази покана
и леко поглеждаш към птичата песен.
Тогава се скриват, зрители няма,
празна е сцената – тъмно небесна.
И кротко повеждам те, нежно, лирично
и разговор ням започват очите.
Смеем се, плачем и двама обичаме.
Алена нежност потрепва в косите.
Разказва за нашата страстна целувка
и славеят, който не спира да пее,
под лунния огън без капка преструвка,
за обич, която в небето се лее.
Сред майската нощ в случайна разходка
танцувахме пламенно в този театър.
Небето, звездите ни бяха декорът.
Даровит режисьор бе нощният вятър…
© Христо Стоянов All rights reserved.
