Манекен с  гипсови очи

безизразно седи в полумрака.

Облечен целия в мечти,

на дните края тихо чака.

Тогава,

скрит зад тъмните стъкла,

сам със себе си остава

и с луната в нощта

си шепнат нещо до забрава.

Говорят си, че може би ще дойде миг,

когато вятър услужливо ще задуха

и ще покани хладния му лик

да потанцуват в небесата.

Животът горе сигурно е друг,

по-истински, по-жив и лесен,

а за нежния им танц

ще се погрижат в миг

музикантите на двата свята.

Ще греят тихичко звезди и

облаците ще направят бална зала,

толкоз хубаво ще е, нали…

със сигурност, 

но май мечтите отминават,

защото… пак се зазорява…

Сега ще дойдат тук жени

 и погледи ще има,

 и покрити с помада длани.

Които ще опипват с пръсти фините мечти

и ще ги дърпат, 

и ще им правят рани…

Манекенът с гипсови очи

ще гледа пак минаващите паравани,

а дали гипсираните му сълзи

сърцето липсващо ще съхрани?

… едва ли…