Помня дните в килията. Помня страха. 
Помня спомените на ужас и огън студен. 
Помня плашещата, мрачна, злокобна тишина. 
Не бяха те най-лошото за мен. 

Помня как минах през онази завеса – 
преминах почти без да разбера. 
Малко като в зловеща безмълвна пиеса… 
Но най-страшното не беше смъртта. 

Там оставих детето ти. Той се бие без страх. 
Приятелю, ще ми простиш ли някой ден? 
Той се бие. А аз… напуснах със смях. 
Сега съм тук, в на вината ужасния плен. 

Веднъж изгубих тебе – и всичко беше сиво. 
Веднъж виновен бях – и непростимо. 
Сега детето ти. Копнях да е щастливо, 
но го оставих сам. Недопустимо. 

Във него виждах тебе. И живях 
чрез неговите смешки и сълзи. 
И своя шанс да съм до него пропилях. 
Това по-страшно е от всякакви съдби.