Помня дните в килията. Помня страха.
Помня спомените на ужас и огън студен.
Помня плашещата, мрачна, злокобна тишина.
Не бяха те най-лошото за мен.
Помня как минах през онази завеса –
преминах почти без да разбера.
Малко като в зловеща безмълвна пиеса…
Но най-страшното не беше смъртта.
Там оставих детето ти. Той се бие без страх.
Приятелю, ще ми простиш ли някой ден?
Той се бие. А аз… напуснах със смях.
Сега съм тук, в на вината ужасния плен.
Веднъж изгубих тебе – и всичко беше сиво.
Веднъж виновен бях – и непростимо.
Сега детето ти. Копнях да е щастливо,
но го оставих сам. Недопустимо.
Във него виждах тебе. И живях
чрез неговите смешки и сълзи.
И своя шанс да съм до него пропилях.
Това по-страшно е от всякакви съдби.
© Мария All rights reserved.