В собственото си сърце ножове един по един забивам.
Сълзи, носещи тъй много болка, лея, вместо да изтривам.
Разпада се пред мен света отново и отново, като стъкло.
И тез парчета остри сякаш забивам в мен едно по едно.
Аз ранявам се сама, безжалостно, със спомени, представи.
И думите твои от миналото - падащи върху мен сгради.
Сякаш вървя из тръни, бодли, които раздират ми душата.
И щом погледна в реалността, пак усещам болка позната.
Защо ли моята мисъл непрестанно скита се из мрака?
Мазохизмът емоционален е на рамото ми като сврака.
И ноктите си е впила силно в моето сърце, то кърви.
Не мога да изкореня чувствата, ах, как силно ме боли.