Между две питиета

седиме на двора

с бат' Гошо поета.

Седим и мълчим.

Подпрели стобора.

Потънали в мисли

какво  ли от нас

в живота зависи?!

Той, нали е поет,

и философ малко си пада,

макар да не е превзет

и от слава  излишна не страда.

Днес тежко въздиша.

С ръка косата си сресва,

и не може с думи да каже,

туй , що го измъчва.

- Хайде , бат' Гошо !

Подканям го леко.

- Не е битието ни лошо,

макар да не седим

на диванчето меко..

А той, пъшка, върти си очите.

Аха, да започне с думи сърдити,

и после пак трае.

Значи , аз ще си кажа:

- Вярно, живота не ни е чак песен.

Има добро, има и лошо.

За мен той е чудесен.

Макар начумерен да ни гледа

под перчема си рошав.

- Чакай ! Поспри се !

Подхвана бат' Гошо. 

- Момче, никой не знае 

какво е живота.

Вкопчени в него

искаме вечно да го задържим.

Падаме, ставаме,

учим, градим.

Има ни , няма ни,

уж сме будни,

а спим !

И всичко е толкоз болезнено. 

Всичко е толкова гадно.

Въртим се в чувството стадно.

За пари все ламтим..

А колко малко ни трябва,

....за бога?

Като стадо сме скупчени.

Но, търпи ! И ще си спасиш 

душата..

Ега ти раята!

-И какво ще правим тогава?

Зададох въпрос на поета.

А той махна с ръка и отсече:

-Май време за смяна 

на чипа е вече !