И нужен ли е смисъл

на нещо

така обречено!

Така случайно...

И така съдбовно.

И нужни ли са думи!

Една мелодия,

която окрилява

и затихва...

И пак се ражда.

Трябва само време...

Но няма!

Трябва път... Но няма!

И после - сънища.

Серии.

И среща...

Онемяла...

В същата мелодия.

Не трябват мисли.

Само сетива...

Шест... Седем... Осем...

Не трябват часовници,

ни-календари...

Не трябва нищо.

За нещо така съдбовно.

И мелодично...

В някакво безвремие.

Едно безумство...

Токов удар...

В отрязан кадър...

В същата мелодия...

Без мисли...

Без надежди...

С теб.

24 февруари 2007 г., Л^,Агония