Минах покрай една река замръзнала, цялата бяла.
Пътеката към нея поръсена със сняг, метна черното
си одеяло. Стопли ме. Изплаках. Всички снежинки се
вляха в тази река и по нея поникна зелена трева.
Минах покрай едно дърво, с величествена бяла
корона и от цветовете му една пчела кротко си
хранеше с млечице своите деца. Гъделичкаха се
и пърхаха с крилца. Сок от нектар течеше в онази река.
Минах покрай едно китно селце, в розовата долина,
където едно момиче и едно момче тичаха с очи,
след една хартиена лодка, а смехът им люлееше
цялата земя. Цъфнали рози се оглеждаха в онази реката.
Минах покрай един позабравен в гората храм, където
до оградата му един шипков храст раздаваше плодове,
овални, като яйца на гугутка снесла ги в гнездо под стреха.
Храмът отвори скърцайки врата. Танцуваха жълти листи в онази река.
Минах покрай креватчето на едно детенце и го помилвах с ръце.
То кротко си спеше, а на котлона баба му за закуска мляко вареше.
На сутринта снежинки, като перлите от гердана на мама, ми
плетяха косите , с бяло шнурче втъкнато във плитка – житна китка.
Минах по един път, по който всеки минава, веднъж и видях
как козичката водеше седемте си козлета към онази реката да
си пийнат бистра вода.
Птички волни летяха в безкрайното синьо
и всички си имаха имена на пъстри хвърчила.
Онази река, ах, онази река.!...
Знаете ли, че тя също си имала име?
Казва се: Букварче.
(всички си имаме по една приказва в него)
Край!
© Тодорка Атанасова Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso: