Минах покрай една река замръзнала, цялата бяла.

Пътеката към нея поръсена със сняг, метна черното

си одеяло. Стопли ме. Изплаках. Всички снежинки се

вляха в тази река и по нея поникна зелена трева.

Минах покрай едно дърво, с величествена бяла

корона и от цветовете му една пчела кротко си

хранеше с млечице своите деца. Гъделичкаха се

и пърхаха с крилца. Сок от нектар течеше в онази река.

Минах покрай едно китно селце, в розовата долина,

където едно момиче и едно момче тичаха с очи,

след една хартиена лодка, а смехът им люлееше

цялата земя. Цъфнали рози се оглеждаха в онази реката.

Минах покрай един позабравен в гората храм, където

до оградата му един шипков храст раздаваше плодове,

овални, като яйца на гугутка снесла ги в гнездо под стреха.

Храмът отвори скърцайки врата. Танцуваха жълти листи в онази река.

Минах покрай креватчето на едно детенце и го помилвах с ръце.

То кротко си спеше, а на котлона баба му за закуска мляко вареше.

На сутринта снежинки, като перлите от гердана на мама, ми

плетяха косите , с бяло шнурче втъкнато във плитка – житна китка.

Минах по един път, по който всеки минава, веднъж и видях

как козичката водеше седемте си козлета към онази реката да

си пийнат бистра вода.

Птички волни летяха в безкрайното синьо

 и всички си имаха имена на пъстри хвърчила.

Онази река, ах, онази река.!...

Знаете ли, че тя също си имала име?

Казва се: Букварче.

(всички си имаме по една приказва в него)

Край!