Не съм ти дал аз всичко,

даже мъничко не съм.

Не съм бил свиден, ни приличен,

не съм бил горд, аз никога не съм.

Не бях и честен, нито отзивчив, 

напротив бях ти грешен и винаги крив.

Ала във вторник сутринта щом станах,

нещичко различно аз видях.

Та ти се беше изпарила. Изкрещях!

Леглото беше празно. Сърцето ми и то.

А утрото ми стана тъй омразно,

както първото есенно листо.

Ти беше тайната ми радост и тъга,

мойта първа глътка въздух,

без която ще умра.

Беше чаша вино, най-горчивата на вкус,

но пък водеща ни двамата 

към един безкраен блус.

Какво ли беше ти за мен разбрах

след милион безсънни нощи,

след телата на жени, които очертах,

след поредна чаша сухо уиски

и едно сърце, 

превърнало се във огризки.