Красив финал - но липсва памет,
с която да си спомня, че е минало.
(по малките усмивки те познах
и онзи поглед, дето ражда зима.)
Но чакай, да си спомня тишината,
с която се сбогувах на разсъмване.
Намерих твоя ключ. Ала вратата
посрещна ме със празност. И препъване.
Нищо! Продължавам да си спомням,
пред очите ми изплуват две градини...
Във които се белее като огън
близостта на наш'те антоними. ...