Многоточково
Красив финал - но липсва памет,
с която да си спомня, че е минало.
(по малките усмивки те познах
и онзи поглед, дето ражда зима.)
Но чакай, да си спомня тишината,
с която се сбогувах на разсъмване.
Намерих твоя ключ. Ала вратата
посрещна ме със празност. И препъване.
Нищо! Продължавам да си спомням,
пред очите ми изплуват две градини...
Във които се белее като огън
близостта на наш'те антоними.
И станахме на дим напълно слепи,
прострелвахме се с обич - многоточково.
И от хора се превърнахме във вещи,
обичащи куршуми и оловото.
Съзнанието ражда възприятия,
с които пак улавям пеперуди.
Зачевам светлина от необятия,
дълбоко във сърцето. Като слюди.
...
Накрая не си спомням, но усещам,
че всичко свърши още със началото.
И загледан във иконата отсреща,
те виждам да възкръсваш в огледалото.
© Заличен All rights reserved.
