Псветено на най-добрата ми приятелка (такава, каквато я видях един зимен ден в училищния двор )

С копринено було и нишки от  митрил*
забулва се свода, синьото изтрил.
Късчета бяло като лебедови пера
пърхат на ято из бледна мъгла.  
Нежно, изящно трептят безспир,
надолу  устремени, из въздушния всемир.
Безшумно снижаващи свойте крила,
сякаш желаят да останат в тайна.

Ала ето, ще разберат -
вече в Нейните очи се топят.
На гълъбовото платно
в сияние размива се ефирно петно,
изникват сред белия дъжд
две парчета небесни изведнъж от синята длъж.
Чисти, прозрачни, а все тъй дълбоки,
аквамариново синьо, теменужени капки широки.
Оглеждат се в тях  ручеи, езера,
кадифена нощ и медна зора.   
Гори и лесове в тези портали се явяват,
в тях бури утихват, урагани се разразяват
планини високи, поля широки - 
в тези петна от синева,  
там вечността, светът, сякаш дирещ надежда,
цял в тях потъва и се оглежда. 

Момичето със сините очи -
магично видение по въздуха върви
и както в душата нейна Зимата прелива,
тъй и образа й чист, невинен момичето в реалността излива.

Момичето със сините очи -
то носи в себе си начало ново, ледени искри,
чистотата на девица, силата на Ледените исполини.
С буйните си палави коси гали ветрените пръсти и жадуващи долини.
Природата гледа своето дете запленена,
чудейки се как красавицата зимна е сътворена.

Момичето със сините очи
усмихва се тихо и мълчи.
Момичето със сините очи -
уж Зимата роди я, а пламъче в нея трепти.
Леден лебед на повърхността,
скулптура от сияние, що вселената с очи изпива,
вътре - тайна мека светлина през очите  неземни извира.

Момичето със сините очи
като в сън се появи
с кристално було от зимни цветя,
разстелено по вълните на буйната ú коса.
В тези вълни танцуват с прибоя
скреж и снежинки с вятъра на воля.
Момичето със сините очи* * *