монолог

стоиш... и не виждаш

сълзи се стичат призрачно в нощта

шах... главоблъсканица...

и  губиш пътя към реалността...

не виждаш  болката в гласа...

не чуваш  сълзите...

а миражът е

любовта огряваща деня

и вдъхновението на нощта в  пясъчните дни на съня

... тишината е

липса... думи... безброй празни думи

... а лунният залез

от лъжите... е  мълчание...

болката... е годините...

протегната ръка... е

усет за присъствието ти...

и пропадането...

..............................................

изгубвам се...

красиво е... сякаш вече съм аз... онази другата... непознатата

... бягам с призрачните струни на бяла цигулка...

часовникът не престава да отброява минутите...

отнемайки с всеки полукръг частиците...

чертаещи ме...

и отвеждащи ме далеч...

и забравата... въпроси преоблечени

и шепот на монахини...

обич... недостатъчна...

липсата на света ми... онзи... моят свят

нощта се смее... аз плача...

губя те...

не мога да запазя дори трохите на една илюзия...

няма я... не мога да спра времето...

отиваш си...

и денят умира в черешов залез...

споменът избледнява... мечтата си отива...

бяга светът... безсилие се влива в кръвта...

оранжевото небе напомня че е време...

време за път... където няма място за онази... така наречена илюзия...