Мъртво е небето, скриха се звездите.
Или пък аз не ги виждам, след прахта в очите...
Бих предпочела ножа в гърба,
отколкото в сърцето...
И отново поредната, изморена сълза
разкъсва със сила лицето.
Тя ще пресъхне, но не и спомена във мен.
Аз помня всичко, даже "нашето място", ала ти - едва ли.
Подритваше ме някак, ден след ден...
и забрави сякаш какво си бяхме обещали...
Аз бях тази, която с празни ръце остана,
а ти сърцето ми не пускаш, здраво го хвана.
Сега има само "аз" и "ти", не сме вече двама,
и отвори във мене мъртвата рана...
Не знам с какво си я пробол,
но страшно много боли...
Не знам защо все още в нея сипваш сол,
да не би да се радваш на моите сълзИ?
Ти бе моята реликва болезнена, страшна,
ти бе онзи, който с болка се отплаща...
Ти избърса прахта в душата ми прашна,
и вся страх, който в Ада ме праща.
Влачи ме към дъното, надълбоко дърпа.
А аз не мога да плувам...
Един приятел ми бе окървавената кърпа,
а и с нея ще се сбогувам.
Отваря се все повече раната, със всеки нов болезнен миг,
а аз търпя, привикнах вече, умря и страшният вик...
Стои във мене и кърви,
но не зараства...
Затварят се две уморени очи,
и във безкрайност болката прераства...