За теб държа перото и съм тъжен –

ах, блян остава на живота злакът, 

и болката си в стихове изплакваш –

да сетиш утешение, но, свършен,

не се завръщаш в бащината къща,

над век от мама тамо си очакван,

че няма начин да привикне с мрака,

столетия дори да я обгръща.

Но също радост носиш ми, поете!

Когато заридавам носталгично,

в мен „Отгласи“ изниква на момента

и дълго си повтарям: Димчо, Димчо…

Чрез тебе заживявам романтично.

Ти – заран и повяване, и цвете!