под звуците на градската забързаност, 
прокарват се късни октомврийски лъчи
в съсредоточения ти поглед чете се страст, 
а аз изгубвам се в него като в гъсти гори 

нищо разумно няма в чувството, 
бушуващо приятнострашно вътре в мен 
вдясно подава се Витоша, вляво си ти: в това откривам богатството,
a любовта ми не е поредния философски феномен 

седим, слушаме, пишем
ти – за разни антични идеи 
аз – опит за някаква поезия там,
но заразата тръгва и по моята мисъл 
като безпощаден злодей
спасявам се – ръката си в твоята вплитам
и знам, че имам всичко
и нямам против да е субективно.