под звуците на градската забързаност,
прокарват се късни октомврийски лъчи
в съсредоточения ти поглед чете се страст,
а аз изгубвам се в него като в гъсти гори
нищо разумно няма в чувството,
бушуващо приятнострашно вътре в мен
вдясно подава се Витоша, вляво си ти: в това откривам богатството,
a любовта ми не е поредния философски феномен
седим, слушаме, пишем
ти – за разни антични идеи
аз – опит за някаква поезия там,
но заразата тръгва и по моята мисъл
като безпощаден злодей
спасявам се – ръката си в твоята вплитам
и знам, че имам всичко
и нямам против да е субективно.
© Виктория Георгиева All rights reserved.