На себе си сърдита съм сега.
Във мен говорят безнадеждно другите.
И тихо е. И с мислите сама
мечтая си, вторачена във себе си.
И на тишината съм сърдита отсега.
Сякаш в мен мечтаят мислите на лудите.
Безумно трудно е. Безверието сега
трайно ще унищожи усърдието на думите.
Ти викай ме – по всичките ми имена!
Не ме оставяй само да бълнувам.
Ужасно се нуждая от себе си сега –
нищо друго веч не ме вълнува.
На свободата подла креснах гневно –
глухо присмя се и в мрака се изниза.
И от съзнанието си вдигнах смело
несъзиран поглед, от болка пронизан.
Надежда (някак си) безсилието у мен
роди и тъй прогони есента ми...
Тя ще посрещне зимата горчива с мен –
сами ще си направим с нея лагер.
© Цвет Todos los derechos reservados