На себе си сърдита съм сега.

Във мен говорят безнадеждно другите.

И тихо е. И с мислите сама

мечтая си, вторачена във себе си.

И на тишината съм сърдита отсега.

Сякаш в мен мечтаят мислите на лудите.

Безумно трудно е. Безверието сега

трайно ще унищожи усърдието на думите.

Ти викай ме – по всичките ми имена!

Не ме оставяй само да бълнувам.

Ужасно се нуждая от себе си сега –

нищо друго веч не ме вълнува.

На свободата подла креснах гневно –

глухо присмя се и в мрака се изниза.

И от съзнанието си вдигнах смело

несъзиран поглед, от болка пронизан.

Надежда (някак си) безсилието у мен

роди и тъй прогони есента ми...

Тя ще посрещне зимата горчива с мен –

сами ще си направим с нея лагер.