Луната потръпна от нощния хлад,
наметна шал от звезди и си тръгна.
Зазорява…Сънят ми избяга пак,
уморен от сълзи и мисъл тъжна.
За кой ли път аз слагах на везната
радости и скърби, а тя, проклетата,
клонеше все към горестта, тъгата –
онази, бялата: тиха и равна -
малка капка вода – пада и дълбае
в душата и отговор няма: за какво
съм тук, какво съдбата ми чертае,
къде избягаха смеха и покоя? ...