И пак без желание отварям очи,
и пак без надежда отново скитам,
в свят без любов – свят без мечти,
провалът злокобен пак да изпитам.
Че хората – много, но човеци – малко,
алчност безкрай обладава душите,
тъга и омраза във мен са отново,
любовта изгасна – умряха мечтите!
Не! Не ще ме сломи животът сега,
немощен и беден, протягам ръце,
за ближен човек, прегръдка една,
от душа страдна – да станат две.
Оставя ме вече, останах самичък,
няма го ближният, протегнал ръка,
остава животът, животът едничък,
със своята тежка и зла съдба.
Но и той си отива, победи завчас,
един страдалец – млад, не живял,
със сили останал, да викне с глас:
''Ще ми се вече да бях умрял!''.
© Трифон Райков Todos los derechos reservados