Си_Мапипис (Симона Богданска)
21 331
6 nov 2019, 23:19

Накрай света 

  Poesía
681 2 6

Там далеч, в едно селце

растеше мъничко момче.

Играеше с петлите на игри,

бяха му приятели добри.

Сутрин, щом стане от леглото,

втурваше се из поле широко.

Тичаше нашир - надлъж,

с вятъра надбягваше се неведнъж.

Слънцето показваше му пътища красиви,

намираше поляни, виждал бе и самодиви.

Гледаше пасящите стада

и се радваше на свойта свобода.

Вечер под звездите лягаше да спи,

споделяше с тях своите мечти.

Понякога рисуваше на прашната земя

това, което го е впечатлило през деня.

 

Всичко беше тъй чудесно,

тъй красиво и магично.

Но в един дъждовен ден

се случи нещо нетипично.

Важни хора отдалеч дойдоха

и в селцето стана суматоха.

Имаше и дами с красиви рокли и коси,

нещо в него изведнъж се сви.

Майка му го спретна, изкъпа го дори,

среши му косата, от раз го премени.

После го погали по нежното лице

и му каза тъжно, че там ще бъде по-добре.

Малкото момче бе изплашено до смърт.

За него по-различен стана някак си светът.

 

На следващата сутрин отвори той очи-

намираше се в стая с най- различни светлини.

Леглото беше меко, имаше диван,

но приятелите стари нямаше ги там.

С времето сълзите спряха да текат.

А и то мъжете, казват, не скърбят.

Вече бе голям, намери си любима.

Дори ѝ посвети най-красивата картина.

Оказа се, че не бе единствената впечатлена,

обявиха го за най- големия талант в днешно време.

Годините минаваха, а той израсна в обществото,

заприлича на онези господа, които хващаха окото.

 

Но една спокойна вечер,

просто ей така,

без идеи точни, хвана четка и боя.

Ръката му зашава по бялото платно,

момче с петли игриви оживяха все едно.

Слънцето голямо над главите им печеше,

а пред курника жена спокойно си стоеше.

Мъжете не скърбяха, но защо сега

очите му преливаха като река?

Спомни си за всичко, за стадото голямо,

за красивите поля и майчиното рамо.

За мечтите свои. За големите звезди,

с които той говореше си до зори.

 

Въпреки разкоша и славното си име,

не запълни празнотата, която го убиваше.

Не намери спътник в живота,

не хареса истински жена,

живееше като дърво без корен, далече от дома.

© Симона Богданска Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря за отзива, Румка!
  • Много красиво и точно написано, също и доста реалистично. Има много такива хора в нашата малка страна и е хубаво някой да помисли и за тяхната съдба - това е добро начало...
  • Благодаря за коментара и разбирането, Мартин. Изложеното идва малко разтеглено и се радвам, че си отделил търпение и време.
  • Красив текст събрал в себе си както магията на детството, така усещанията за загуба и непълноценност в живота настъпил след това.
  • Вниманието ти винаги ме радва, за което ти благодаря! А за дома "накрай света"... мога само да пожелая никой да не го изпитва.
  • За спомените от детството ни, които често ни спохождат. Развълнува ме стихотворението. Даже няколко мои познати припознах в героя ти.
Propuestas
: ??:??