Дълго бях  сама...
Дълго не исках да повярвам в любовта!
Затворила бях очите си за красивите неща.
Затворила бях сърцето си за нежността.
Исках да избягам, да се скрия...
Не исках да чувам, не исках да виждам.
Мислите ми се рееха в празно пространство.
Чувствата ми... прилежно скътани зад тежка врата.
Надежда?! Съществува  ли тя?
Страх  дълбоко в мен се таи.
Страх  да обичам отново...

страх от неканени сълзи.
Болка в мен се обажда...
Болка от все още прясната рана.
Не искам да страдам!
Достатъчно сълзи пролях,

достатъчно думи за сбогом редях.
А ти?
Ти си само спомен, спомен... който тежи!