Небе

22 oct 2010, 7:31

Poesía » Del paisaje

537 0 2

Тъмата се разкъса с грохот

и колесниците на огнените мълнии

раздраха пустотата черна

на предрешеното от скръб Небе.

Сълзите Му потекоха във мрака -

реки от мъка, рукнали навсякъде,

измивайки тъгата Му свещена

по падналата в плен кристална чистота.

Луната скри се в було траурно,

не смеейки в очи да Го погледне,

изтръпнала от тази силна горест

на искрената, тежка изповед…

Но скоро облаците струпани

се пръснаха като деца немирни,

подгонени, от който Го обичаше

във мир и радост, в мъка и тъга.

Разчисти ги набързо Вятърът

и след това погали нежно

окъпаната Му в дъжда снага

и пак искреше в Него преродена,

изчистената Му до блясък синева!

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.