Неизказани мисли

12 ene 2009, 14:09

Poesía

690 0 3

Понякога небето ме премазва

и слънцето безмилостно гори.

Някога земята ни предпазва

от страшната ни участ да скърбим.

Понякога луната ни показва

невидими пътеки. И вървим

по сребъната нишка на перваза,

дори в предсмъртни рани да кървим.

Понякога не искам да се будя...

Миналото си да залича,

да нямам име, бясна буря

да ми отнесе на дъното дома.

Понякога печеля или губя

без помен от започната война,

но казват- можело да се погубя-

портретите с изгубени лица.

Деца с изплакани надежди

питат: "Де е пътеводната звезда?"...

Звездата - любовта човешка-

донесе с обич голата елха.

И някога аз хората наказвам

без поглед, без усмивка блага,

за туй, че честно е напразно -

"самотност" беше техният подарък.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

zlati_ival (Златка Вълкова)

2009-01-12T23:36:25+02:00

Идеята ти, човешката, е много силна!
И стиха е много добър, нещо малко му трябва!
Браво, браво на теб!
icohim (Христо Стоянов)

2009-01-12T20:56:43+02:00

Всеки, човек пише това, което излиза от душата и понякога остава неразбран! Хубава ти е идеята! Поздрав!
plam80 (Пламен Бондоков)

2009-01-12T17:11:05+02:00

мноог ми хареса