Неизказани мисли
Понякога небето ме премазва
и слънцето безмилостно гори.
Някога земята ни предпазва
от страшната ни участ да скърбим.
Понякога луната ни показва
невидими пътеки. И вървим
по сребъната нишка на перваза,
дори в предсмъртни рани да кървим.
Понякога не искам да се будя...
Миналото си да залича,
да нямам име, бясна буря
да ми отнесе на дъното дома.
Понякога печеля или губя
без помен от започната война,
но казват- можело да се погубя-
портретите с изгубени лица.
Деца с изплакани надежди
питат: "Де е пътеводната звезда?"...
Звездата - любовта човешка-
донесе с обич голата елха.
И някога аз хората наказвам
без поглед, без усмивка блага,
за туй, че честно е напразно -
"самотност" беше техният подарък.
© Теодора Драгиева All rights reserved.
