Аз свикнах да бъда сама,

а на тебе какво ти остана?

Един спомен, изпълнен с измама

за нейните пъстри, красиви очи…

Аз свикнах да бъда стъпало под нея,

а тя да пленява със свойта усмивка…

На тебе какво ти остана?

Един спомен, една тиха почивка…

Аз свикнах в съня си да викаш поименно,

да търсиш нейния поглед във тъмното,

сърцето ми свикна да бие без удари,

очите ми в полунощ да посрещат пак утрото…

И думите ти за нея попих със ума си,

зарових обидата вътре в сърцето…

На татко на гроба заклех се в ръцете си,

че с тях ще  изровя нов път към небето!