Нейните пъстри очи
Аз свикнах да бъда сама,
а на тебе какво ти остана?
Един спомен, изпълнен с измама
за нейните пъстри, красиви очи…
Аз свикнах да бъда стъпало под нея,
а тя да пленява със свойта усмивка…
На тебе какво ти остана?
Един спомен, една тиха почивка…
Аз свикнах в съня си да викаш поименно,
да търсиш нейния поглед във тъмното,
сърцето ми свикна да бие без удари,
очите ми в полунощ да посрещат пак утрото…
И думите ти за нея попих със ума си,
зарових обидата вътре в сърцето…
На татко на гроба заклех се в ръцете си,
че с тях ще изровя нов път към небето!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
