В съседката ми

нощен гост пристигна –

дъщеричката и спи...

На масата свещи горят,

лицето и в усмивка грее,

а по стъклото капе,

мокър първи сняг.

В две чаши вино се налива –

разлива се кристален звън,

а в тишината новата посуда

лицата отразява меко,

преливащи от нежност

и възбуда.

Той, ризата си

пооправя непохватно

в очакващо мълчание смутен,

а тя с въздишка не на място,

отронва,

че ножовете са тъпи

и че в квартирата е тясно.

Той – мъж разведен е, отдавна

и тя разведена, от време...

Какво ли има тук, неясно?

Какво ли чакат?

Вината не е тяхна –

нищо, че е тясно.

Той, горд е –

вижда се...

Кого да обвиняваш?

Изглежда твърд

с характер точен.

Но, Господ му е съдия –

нали е мъж...

Седи спокойно,

като непорочен.

Навън дърветата

извиват голи клони,

а дъщеричката израства,

по малко

с всеки минал ден –

дали и тя

с ножове  ненаточени,

тъй ще въздъхва,

пред смутен ерген?