И щом забие кухо
в мен сърцето ми,
а мислите ми
черни до прогнилост.
От ореха живот - изплезен червей...
прогизнал от сълзите ми без милост,
пак дните ми ще режат ненаточени.
Нощта да сбира мръвки разпилени.
Ще викам на небето до прегракване,
а то ще гледа мрачно и смирено...
Не ме е грижа... мътно е в очите ми,
душата ми е глуха, ослепяла... ...