31 ene 2013, 23:34

Необятно 

  Poesía » Del paisaje
994 0 1

 

Защото исках да живея необятно,

да чувствам, да обичам необятно,

да нямам ръст, да не познавам граници,

да се превърна в океан или вселена -

завързах се за пролетния облак.

 

Така се запознах със светлината.

Подобни срещи винаги се помнят.

Особено когато си премръзнал,

в очакване на нещо неочаквано -

например пукането на зората.

 

Тя тихо ми поднесе цветовете -

най-мълчаливото богатство на природата.

С най-облачните на света очи

изпивах акварелите на Господ

и мислех си - това е необятът!

 

От нищото се появиха звуци:

жуженето, бръмченето, цвърченето...

С най-непослушното на този свят ухо

долавях непонятните вибрации.

И беше светло, цветно, мелодично!

 

Настана пролетност! Прегърнах необята

и в опит да обхвана необхватното,

усетих как започвам да раздавам

натрупаните светлини и звуци,

любови, цветове и хармоничности...

 

Останаха ми само шепа думи.

Това ще е най-ценният подарък

за най-недосетливото момиче,

което трябва да ме изостави,

ако поиска да живее необятно!

© Красимир Йорданов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Добре дошъл (от мен) в любимия ми сайт "Откровения", Краси! С удоволствие ще те чета и тук, пЛОВдивчанино! Поздравления!
Propuestas
: ??:??