Защото исках да живея необятно,

да чувствам, да обичам необятно,

да нямам ръст, да не познавам граници,

да се превърна в океан или вселена -

завързах се за пролетния облак.

Така се запознах със светлината.

Подобни срещи винаги се помнят.

Особено когато си премръзнал,

в очакване на нещо неочаквано -

например пукането на зората.

Тя тихо ми поднесе цветовете -

най-мълчаливото богатство на природата.

С най-облачните на света очи

изпивах акварелите на Господ

и мислех си - това е необятът!

От нищото се появиха звуци:

жуженето, бръмченето, цвърченето...

С най-непослушното на този свят ухо

долавях непонятните вибрации.

И беше светло, цветно, мелодично!

Настана пролетност! Прегърнах необята

и в опит да обхвана необхватното,

усетих как започвам да раздавам

натрупаните светлини и звуци,

любови, цветове и хармоничности...

Останаха ми само шепа думи.

Това ще е най-ценният подарък

за най-недосетливото момиче,

което трябва да ме изостави,

ако поиска да живее необятно!