Неосъществено

Последни плачещи акорди. Последен тон, изпят прекрасно.

Едит усмихва се чаровно. Тълпата стене от прехласване.

Валят цветя от обожатели – камелии, рози, орхидеи.

Работник сбира ги до пазвата си, а те се смеят онемели.

„Едит, почакай! Искам само…” - заеква той и се усмихва.

В изисканата черна чантичка Едит бижутата прибира.

„Едит, аз искам да те питам…” - гласът пресеква от вълнение.

„Пиер, немееш от възхита! Нима е зарад мойто пеене?”

Гласът е хладен, тонът – рязък. Едит надменно се изправя

и в стъпка плавна и заучена към огледалото отправя се.

Застинала се наблюдава и одобрително се смее.

Пиер, нещастен, сълзи рони. Пред своя идеал немее…

„Отговори ми! Ти замлъкна! Нима и с неми ще се справям?”-

Едит вратата с вик затръшва и към паркиран ролс помахва.

„Едит… Обичам те безумно! Почакай, спри!” – Пиер прошепва.

Но вече станало е късно. Возилото без шум потегля…