Ни малко, ни много, а толкова колкото
побира надеждата в двете си шепи.
Любов – да отнеме в сърцето ми болката,
с която се лутам сред глухи и слепи.
Ни малко, ни много. За мен отреденото,
душицата щурчова – песничка бяла,
и пролетна лудост – кипяща във вените,
сред нощни копнежи ... Светулка изтляла.
Не съм го пресмятала малкото, многото,
каквото съм дала – от обич било е...
Жена съм, различна – с присъдата строгата,
с любов да смущавам съня ви спокоен...
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados