Никога не съм искала да те боли.
 И себе си не съм искала да наранявам.
Но от любовта ми казаха „тежи”...
Опитах се и с друго да сравнявам...

Истинаха последните ми думи,
загубиха се нейде в необята.
Колко пъти с тебе все се губим,
намираме се после...някъде в тъгата.

Забързах да отворя хиляди врати,
опитах се във тях да се намеря.
И всички казваха „върви, върви”,
любовта си на мерилка сложих да премеря.

Тежеше, колкото земята като цяло,
заедно с всичките й живи същества.
Тогава се обличах само в бяло,
исках болката си, най-смирено, да я залича.

Закрих очите си с мастило,
преструвах се, че нямат граници мечтите.
А всичко беше просто много сиво,
и само болката ми миеше петите.