Отдавна никой не ходи на лозето,

затънало в бурени, пръст и кал.

А някога на тихата земя е раждала лозата

най-сочните зърна.

Хранила е тя юнаци със своята пълна гръд.

Пеела им песни, заспивали над топлата й плът.

Сутрин рано излизал "царят на лозята" – най-отпред,

окичен с венец – избран ерген.

А до него младите жени с хляб в ръце,

омесен още по Луна в най голямата тава.

После на мегдана се вихрело хоро,

събирало се цялото село.

На кръшна ръченица се подканвала мома

с дълги плитки, сплетени на сноп.

В бяла риза със шевица, прилежно прибрана в сукман,

нагиздена с пендар – светещ и голям.

По вените се стичал аромат на буйно питие –

еликсират на душата, истината на всички векове.

Тъй раждала децата – майката Земя.

Лозата плачела от обич, съхранила чудото на любовта.

14.02.2018г.