Някак си есенно
Залези, залези, спящи слънца.
Прошумяват край тях тихо-китарено
стъпки в шумата на есента.
Гълъб кацнал там, в парка, на пейката.
Някога, спомням си, имаше два.
Сега върху нея кротко са легнали
отронени оранжево-жълти листа.
Тихо е, тихо – непростимо е тихо,
а отсреща, в алеята, има деца.
Здрачът пред мен е толкова синкав,
зад него е само бяла мъгла.
Гледам жиците – сиви врабчета.
Те пък отгоре гледат света.
После луната бездомно им светва
и се прегръщат китара и тишина.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ани Монева Todos los derechos reservados
