Някой ден ще дойда при теб, с мисълта да остана,
ти ще отвориш с усмивка, ще сложиш кафето да ври,
ще бъде ноември – утрин мъглива и тайнствено ранна...
Ще дойда с дъжда, който в твоите гъсти ресници блести,
мълчаливо ще седна – до прозореца изгревно светъл,
здравецът тихо ще плаче за своя разпръснат гердан,
двама с теб (не минута безкрайна, векове неусетни)
ще се къпем в необят онемели звезди – длан до длан.
Ще пресъхнат безкрайните дълги и сложни въпроси,
техният отговор във къдриците бял венец ще сплете,
ще премина със теб през пустинни жарави - гола и боса,
ще се смея насън (щом съм с теб) като малко, безгрижно дете... ...