Някъде в България
Някъде в България
Очакваш още свидното си чедо,
приседнала във мрака тихо плачеш.
Отронват се по устните въздишки,
изпивайки червеното до бледост.
Компания ти прави само здрачът
и няколко объркали се мишки.
В очите ти, избелени от взиране
се сгушва като сянка самотата.
Но ти я искаш – да ти бъде дружка,
сърцето ти да претвори във лира
и струните да дърпа до смъртта ти.
Така ще знаеш – още си му нужна.
Година, сто ли, колко време мина?
Прелели са се дните ти в безвестие.
Самотните сънуват само другост,
но гробът им не ще полеят с вино.
Земята ще ги глътне в свойта бездна
и нежно ще ги скрие с теменуги.
Не чакаш вече, плачеш и се молиш,
и обич му изпращаш по звездите.
На Бог се молиш – чедото да пази,
А ти ... живя по Божията воля
и нямаш нищо, дните ти са сито.
Очите ти от взиране са празни.
Цвета Иванова
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Цвета Иванова Todos los derechos reservados
