Някъде в България
Някъде в България
Очакваш още свидното си чедо,
приседнала във мрака тихо плачеш.
Отронват се по устните въздишки,
изпивайки червеното до бледост.
Компания ти прави само здрачът
и няколко объркали се мишки.
В очите ти, избелени от взиране
се сгушва като сянка самотата.
Но ти я искаш – да ти бъде дружка,
сърцето ти да претвори във лира
и струните да дърпа до смъртта ти.
Така ще знаеш – още си му нужна.
Година, сто ли, колко време мина?
Прелели са се дните ти в безвестие.
Самотните сънуват само другост,
но гробът им не ще полеят с вино.
Земята ще ги глътне в свойта бездна
и нежно ще ги скрие с теменуги.
Не чакаш вече, плачеш и се молиш,
и обич му изпращаш по звездите.
На Бог се молиш – чедото да пази,
А ти ... живя по Божията воля
и нямаш нищо, дните ти са сито.
Очите ти от взиране са празни.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
