Тръгваш си
и само кукувицата от стенния часовник
с прегракнал плач скърби.
Нали по съдби сте посестрими двете.
В чуждите домове търсите топлина,
снасяте прибързаните си грехове
и отлитате към безгрижието.
Прозореца след теб не ще затворя,
очаквайки поредното завръщане
в тиктакащата от безпосочните ми стъпки
празна къща,
където, все по-рядко,
кръглия час отброява
телефонният звън на децата ни.
Без тях,
тя съвсем ще прилича на чужда
и нужда от о.з. кукувици в нея няма да има.
Пак ще си кукаме трима –
Аз,
споменът за теб
и празният лист, върху който
написаното до тук ще е още незримо,
а снежната белота ще е нарушена
от черните стъпки на измамната птица.
© Богдан Todos los derechos reservados