Аз, когато говоря ме гледа в очите.
Накъдето вървя, с мен върви и не пита.
Мойте мъка и болка го карат да страда –
щом тъгувам, безмълвен, до мене присяда.
И, дори да греша, ме обича такава –
във замяна не иска, а само ми дава.
Как се обича от него научих...
Той е верен до гроб. Кавалер. И е... куче...
© Мариела Челебиева Todos los derechos reservados