ОБИЧАМ ВЯТЪР ДА МЕ ГАЛИ

ОБИЧАМ ВЯТЪР ДА МЕ ГАЛИ

”Слез от крушата, синко!” – баба ми ме вика.
Слизайки в долната земя сред съня на Ламята.
В съня (съня) на Ламята! Стели се – вода
е набъбнала в очите. Ха, да ме прежали!
Ха, да ме утеши отминалата земя.

”Отсрами се, момче!” – вятъра припява!
Мразя мравешкото, правешкото в нас.
Някой ми вика махни се от чуждата пазва.
Не е ли това момичето дето се прегърби
(прегърби) преди да я направя жена?!

”Слез от себе си, синко!” – внучката ми вика.
С вирнато носле най-после успях (успях)
да преборя Ламята. Ех, Ламята дето ме обича.
Яздейки самотно от Тук до Морския бряг
Аз виждам смутолевица. И снощния – мрак.

Обичам вятър да ме гали. Галещо дете,
ме оглежда. Изболо очите на всички измами
ми помага (помага ми) да се изпотя.
Мирише българското свърталище. Три води
измиват очите ми. Третата – още ме боли.

© Марин Лазаров