Сред хората съм. Внимателно ги разминавам,
без да поглеждам към техните лица.
Очите ми към друго приковани са.
Аз сянката им търся в техните крака.
Безшумно следва ги. Разраства се или намалява.
Безизразна е - нито радост, ни тъга във нея си личи.
И питам се, защо ли тъмнината толкова ни ужасява,
щом винаги до нас върви?
Единни с нея сме и колкото и слънцето да ни огрява,
тя не изчезва, а само големината и мястото мени.
Когато движим се, танцувайки се полюлява,
а спрем ли се под слънчевия диск, в нозете ни стои. ...