Обратен поглед
Сред хората съм. Внимателно ги разминавам,
без да поглеждам към техните лица.
Очите ми към друго приковани са.
Аз сянката им търся в техните крака.
Безшумно следва ги. Разраства се или намалява.
Безизразна е - нито радост, ни тъга във нея си личи.
И питам се, защо ли тъмнината толкова ни ужасява,
щом винаги до нас върви?
Единни с нея сме и колкото и слънцето да ни огрява,
тя не изчезва, а само големината и мястото мени.
Когато движим се, танцувайки се полюлява,
а спрем ли се под слънчевия диск, в нозете ни стои.
А мракът щом настъпи? Какво ли с нея става?
Дали се слива с нас? От това ли ни боли?
И черното способно ли е белоснежност да създава,
ако не го отхвърлим, а приемем като другар любим?
Усмихвам се на себе си и погледа премествам,
да видя свойта как преплита се със другите без страх.
Отминавам, а мойто "тъмно аз" върви до мене, вярно следва ме...
Един ден ще бъде всичко само прах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Някъде в морето Всички права запазени
