Увиснала паяжина

в многоъгълния свят,

уловила в мрежите си 

белия ми ден.

Тишината ранена простенва.

Затварям в нея болката,

озъбено свирепа

в кристалната решетка 

на моята твърдост.

Извиквам търпението,

отново и отново

стискам устни.

Очакване.

Мълчанието кънти,

камбана, продънила това,

което наричам покой,

пропуква го с грохот.

Не се докосвайте до мене

с обич и сърце,

с устни от възторг 

и споделеност,

забравете ме,

не съществувам.

Не докосвайте

прозрачната същност на кристала,

скрил самотата на душата ми.

Може някое късче стъкло да ви нарани.