Очакване
Увиснала паяжина
в многоъгълния свят,
уловила в мрежите си
белия ми ден.
Тишината ранена простенва.
Затварям в нея болката,
озъбено свирепа
в кристалната решетка
на моята твърдост.
Извиквам търпението,
отново и отново
стискам устни.
Очакване.
Мълчанието кънти,
камбана, продънила това,
което наричам покой,
пропуква го с грохот.
Не се докосвайте до мене
с обич и сърце,
с устни от възторг
и споделеност,
забравете ме,
не съществувам.
Не докосвайте
прозрачната същност на кристала,
скрил самотата на душата ми.
Може някое късче стъкло да ви нарани.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анна Димитрова Всички права запазени
