Очакване
Увиснала паяжина
в многоъгълния свят,
уловила в мрежите си
белия ми ден.
Тишината ранена простенва.
Затварям в нея болката,
озъбено свирепа
в кристалната решетка
на моята твърдост.
Извиквам търпението,
отново и отново
стискам устни.
Очакване.
Мълчанието кънти,
камбана, продънила това,
което наричам покой,
пропуква го с грохот.
Не се докосвайте до мене
с обич и сърце,
с устни от възторг
и споделеност,
забравете ме,
не съществувам.
Не докосвайте
прозрачната същност на кристала,
скрил самотата на душата ми.
Може някое късче стъкло да ви нарани.
© Анна Димитрова All rights reserved.
