Небето като ябълка виси
от мислите ми силно окислено.
И спомен, побелял от старост, спи
сред бездната на мрака примирено.
Защо ли, мамо, мен притиска жал,
не свикнах ли от теб да съм далече?
Да зъзна във сълзата ти… Изтлял
е усетът за време - цяла вечност…
По слепи стъпки лутам се, вървя,
сърцето си дори в трохи превърнах.
Как искам пак, макар и във съня,
по тях в дома при тебе да се върна. ...